памет на Юли Манзаров.
Публикувано във вестник "Меридиан мач" на 16.04.2004г.
Митко помогна много на Юли, както приживе, така и след трагичния инцидент.
"Благодаря,приятелю!"- убедена съм, че някъде там, Юли се усмихва и ти кима с глава, Митак...

Мъката е голяма, много голяма. Усещането е трудно да се опише, то може единствено да се почуства. Мъката – не само моята, а и тази на един град, вероятно и на една страна...Болката е неизлечима, може би ще намалее с времето, но в едни или други мигове ще си спомняме отново за трагедията, сполетяла ни на 4 април 2004. Загубихме 12 деца - деца, които щяха да бъдат част от бъдещето на България.изписаха се и се изговориха много думи за случилото се, но съм сигурен, че едва ли някой друг би могъл да усети толкова силно болката, колкото хората от Свищов. Аз като един от тях вече няклоко дни живея с трагедията. През целия си 21-годишен живот не съм излял толкова сълзи, колкото за тези дни...Днес на поклонението и погребението беше най-голямата драма, най-острата рана, най-мъчното...В Свищов изпратихме едновременно 8 катафалки, в Царевец още 2...Хиляди хора плачеха и ридаеха за роднини, за приятели, за познати или просто от човешко чуство за невинните деца. Обстановката бе тягостна...Вероятно сте видели на телевизионния екран, едни от най-тъжните кадри в историята на телевизята. Още по-тъжно беше в гробищния парк, където един до друг бяха наредени цели 8 гроба, картина която като че ли е извадена от някой кошмар...но истинска.
иска ми се да споделя с вас за това какво мечтаеше едно от загиналите момчета – футболиста на „Академик” Свищов Юлиян Манзаров. Правя това, тъй като извън семейството може би само с мен Юли споделяше емоциите си и плановете си за бъдещето. Причината бе, че свързах с една футболна агенция...След като видях безжизненото тяло и си спомних за плановете му се докоснах до пълния с болка свят на нереализираните мечти, които щяха да станат реалност, ако не беше този трагичен инцидент...Ще ви кажа с няколко думи за това как се стигна до мечтите. След като направи няколко добри мача за „Академик” през есенния полусезон, а и познавайки качествата на Юли, дадох нужната информация на мениджъра от английска футболна агенция, с когото имах контакти и след 3-4 седмици левият бек на Академик бе извикан на пробен период в елитна футболна школа в Загреб. Там е показал таланта си, дори при наличието на играчи от Динамо Загреб, Хайдук и други хърватски отбори, оценен е бил от специалистите като футболист с голям потенциал. След като се върна в България му предоставих договор, който получих от бъдещия му агент. Юли грееше от щастие. Той е живял винаги с футбола, казваше че това е неговият живот, стаята му бе пълна с плакати и сувенири свързани с любимата игра, мечтата му бе да играе в чужбина. Това можеше да бъде факт...Това лято, когато завършвше средното си образование и сезона с Академик, той трябваше да отиде в шведски клуб от първа дивизия. Очакваше с нетърпение този миг...Беше готов да се раздава, така както винаги го е правил; да бъде този професионалист и извън терена, който е за пример и на останалите...
Юли през деня беше на стадиона с топката, вечер пред компютъра, където играеше на любимия Championship Manager, често сме си говорили и на тази тема, тъй като и аз съм фен на тази игра. Казваше ми какво е постигнал, как е станалшампион с Ювентус, какви играчи е купил, как един ден ще пробие и той в европейския футбол...
Спомням си, когато му казах, че са готови да го викнат на проби – Юли кипеше от радост, ентусиазъм, мечти...Вечерта се засякохме в чата, където в продължение на 20-30 минути ми обясняваше как съм помогнал да изпълня мечтите му, как съм отворил вратата пред бъдещето, останалото зависеше от него, и той го доказа вшколата.Още си спомням, когато ми звънна от Загреб за да ми каже как е там. Тогава му казах да даде всичко от себе си, защото това е шансът му, но да не прегаря. Отвърна ми „Митко, ще умра на терена!”…
Свидетели казват, че Юли е бил изваден от автобуса, но се е върнал и спасил няколко деца, преди водата да го поеме с ледената си прегръдка...Сигурен съм в това.
Нека почиват в мир децата загинали в тази ужасна нощ!

Със сълзи на очи болката сподели Димитър Винаров

Повечето от нас цял живот търсят голямата любов, но така и не я изживяват. За краткия си живот Юли успя да направи и това - да открие момичето на сърцето си и да прекара две безкрайно щастливи години с нея. Докато смъртта ги раздели.

Събуждам се, отварям очи, поемам дълбока глътка въздух и се приготвям за поредната порция напрежение и умора, които ще ми поднесе новият ден. Излизам от вкъщи и по навик поемам пътя към училището, който от малка съм научена-може да е моят път към щастието. Но вече толкова години всяка сутрин вървя по този път, а щастието все го няма. Така вървя сама и съжалявам за всичко станало до този момент от деня, а то ми е така познато, сякаш се случва да милионен път. И при цялото това еднообразие и желанието за промяна, са чувствам безпомощна да направя каквото и да било, за да премахна досадата от живота си. Но какво е това?! Чувам тържествен звън от камбани. Нима този толкова обикновен ден е празник? Техният весел звук продължава за звучи и светлината нахлува в моя ден чрез усмихнатите очи на едно момче. Усещам, че той е някак специален за мен, но не зная защо. Чувствам се сякаш привлечена от магнит. И в мен се пробужда някакво странно усещане, неизпитвано до този момент. Звънкият и весел смях на момчето ме зарежда с енергия, светлината в неговите очи озарява пътя ми и ми дава надежда да продължа напред, а с думите си ми вдъхва сила и увереност. Времето прекарано с него сякаш лети и неусетно той вече е част от моя живот...част от мен самата. Сега съм обновена, по-добра, по-красива, по-мъдра и силна от всякога. А, с течение на времето, започвам да разбирам каква е тази промяна в мен - АЗ СЪМ ВЛЮБЕНА! и разумът задава толкова много въпроси: "Това ли е любовта? За това чувство ли говори всеки? Това ли бленувах дни и нощи наред?...", но още преди да е успял да си отговори, сърцето ми крещи с пълен глас "Обичай!". Дните и месеците минават, а ние хванати за ръце вървим по осеяния от цветя път на щастието. Но...ах, спънах се в едно съмнение - дали не бях по-добре сама и щастлива ли съм наистина сега? И разумът ми, който само това чака, се опитва да докаже, че сама ще съм най-добре, защото... и преди да е успял да довърши, сърцето ми отново заговаря и съмненията вече ги няма. Аз се изправям,изтръсквам изцапаните дънки и пак хванати за ръце с момчето продължаваме по пътя на любовта. А, аз осъзнавам как за толкова кратко време, съм се променила толкова много. Оставила съм зависта, егоизма зад гърба си и съм станала по-отговорна към своите задължения. И всичко това само, за да съм достойна за него, а той щастлив с мен. Днес отново се събуждам, отварям очи и поемам своята глътка въздух, и се радвам, че Земята се върти, че слънцето грее, че той е с мен.

Въпросите, които вълнуваха Юли бяха безкрайно много - за смисъла, за борбата, защо лошите неща се случват на добрите хора, защо играта, която толкова обича е опорочена от уговорени мачове и задкулисни игри, вместо всичко да се решава на терена, за имащите и нямащите...

В света има два вида хора – имащи и нямащи.
За да живееш, трябва да имаш. Но за да разбереш, че имаш нещо, трябва да го извоюваш - от самия себе си, от живота или от обществото. Първо-нямаш нищо, после като си го залужиш, го имаш. Но тук идва въпросът – какво значи в този живот и в този свят да имаш? Естествено, ако сега ми зададеш въпрос – дали имам, аз ще се сетя за обичайната и банална дума - пари. Това е действителността, за съжаление. Винаги думата имам е метафоричен синоним на материалните блага на днешното време. Може би затова хората, които нямат материалното, имат точно това, което прави хората наистина “богати” т.е., духовно богати. А, именно -самосъзнание, чувство, сърце. имаш ли всичко това, значи ще имаш приятели, любов и животът ти ще бъде една хармония. Но дали? Както е възможно, така е и много трудно, защото светът е изграден от имащи и нямащи. Точно този сблъсък предизвиква омразата и всичко свързано с лошите моменти на хората. Тук ще изникне въпроса – всички ли имащи са нямащи, в смисъл всички ли, които имат материалното, нямат човещина? Естествено, че не. Всичко опира до самосъзнанието на човека. Най – хубавата формула за живота е да си човек с положение и пак да си останеш “човек”. Тогава можеш да кажеш , че тези хора имат. За тези, които нямат, остава въпросът над,който да се замислят – защо са нямащи и как могат да бъдат нямащи, но пак да останат човеци. Тогава вече те ще бъдат имащи т.е., ще ги уважават и ще имат истински приятели.
С общи думи имащите и нямащите са хора, които се борят за това което нямат и да затвърдят това, което имат. А, дали тези хора имат сърце?

Две хубави очи
Душата на дете
В две хубави очи – музика лъчи
Не искат и не обещават те
Душата ми се моли, дете
Душата ми се моли!

Ако четеш стихове като тези и сърцето ти затрепти, значи ти си истински човек - със сърце! Но, за да имаш нещо, трябва да дадеш нещо.